Сърцето си на камък ще превърна,
не ще го дам на никого, щом ти
не ще поискаш вече да се върнеш,
а в камъка-любимите черти ще издълбая със сълзи и огън,
и времето ще ги превърне в прах.
Но даже и тогаз дали ще мога
да забравя светлия ти смях?
не ще го дам на никого, щом ти
не ще поискаш вече да се върнеш,
а в камъка-любимите черти ще издълбая със сълзи и огън,
и времето ще ги превърне в прах.
Но даже и тогаз дали ще мога
да забравя светлия ти смях?
Заключена врата след туй ще стана,
а ключът й ще пазиш само ти.
Обсипана с кървящи рани
ключалката пред всеки ще мълчи.
Единствено все теб ще чака
две думи да прошепнеш тихо.
Ще се отвори после, а във мрака
и тъжната Луна ще се усмихне
огряла всеки кръстопът,
стопила канари от лед.
Ще почвам отначало всеки път,
но нека почвам винаги със теб…
Мира Дойчинова – Ирини
