Погледай ме през залеза, и виж
в очите ми се взират небесата…
Така ще си припомниш, че гориш
с едничък пламък, този на душата
родена от една внезапна ласка,
а после се търкулнала в любов…
Такава съм – стихийна като щастие,
но много неизменна, като зов…
И в миг ще те погледна, и ще зърна
в очите ти вселената огромна.
Със първата въздишка ще се върна
и вече няма как да съм бездомна…
Така ще си припомня, че живея
с една надежда – да съм ти късмет.
И някак с тишината ще се слеем…
Открил се в мен, ще се намеря в теб…
От мойта смелост винаги ще взимаш,
със твоя пламък вечно ще горя.
Любов и вярност – нека да ги има,
че само с тях създаваме света!
Какво ли могат заедно да сторят,
когато се погледнат изведнъж,
открили се в безкрайните простори
една жена с признание, и мъж
Вселената в душата си прибрал?
Навярно ще рисуват по небето.
Едва ли някой толкоз е живял
да види как се раждат световете…
Мира Дойчинова – Irini
