Една птичка пролет не прави ли?
Ами две? Ами три? Ами пет…
Да прибавим капчук. И остават
облак бял, и душа на поет…
Ето, сякаш ги имаме вече.
Нещо друго да сложим? Какво ли?
Сто надежди за пътя далечен,
с късче вятър във клоните голи…
Още спяща една пеперуда,
и калинка със сънени точки…
Две магии за обич до лудост –
(нека моята бъде безсрочна)…
Чисто нови дванайсет пчелички –
да жужат до ръба на простора.
Щипка тихо: „Здравей!” и „Обичам те!”
във очите на хукнали хора…
И във утрото бързащи стъпки,
малко слънце – да бъде късмет.
А душата ми мартеник вързала,
все се втурва засмяна към теб
сякаш птица едничка във полет…
А пък казват, че нищо не прави.
О, напротив! Забърках ти пролет.
Ето, вече съм тук. И оставам.
Мира Дойчинова – Ирини
