ЗА МЕН


MI_09112018_4_1300_500

 


Особено

Променям се с годините. Нормално е.
На кротост и търпение залагам.
Вратата не отварям на нахалници.
Не влизам в спорове. Не ми приляга.

Променям се. Но не, че остарявам.
И не, че нещо много ми тежи.
Напротив, Пепеляшка си оставам,
особено във твоите очи…

Годините към мен са милостиви,
тъй както милостива бях към тях.
Раздавам време. Много съм щастлива,
че точно като себе си живях:

една и съща – вечната променлива,
превърнала мечтите си в съдба…
Бях лудост до небето ти навремето.
Сега съм радост, вяра, тишина…

Променям се. Нали е неизбежно.
И казват, че това е мъдростта.
Уроците си уча само с нежност.
И после ги разказвам на света…

За глупости въобще не съжалявам.
А грешките са минали по ред.
Променям се. И по-красива ставам!
Особено, огледам ли се в теб.

Мира Дойчинова – Ирини


Capture_26122012_1

 

Целуна ме Животът

Целуна ме Животът. Беше топло.
А бузата ми пламна от любов!
И тиха, и трепереща, и мокра 
самата аз превърнах се в Живот…

Прегърна ме на тръгване. И сложи
в багажа ми и радост и сълзи.
Без щастие светът е невъзможен!
Без дъжд ще бъде пуст. И ще боли…

Погали ме Животът. Бях дете,
което ще потегля надалече.
И няма как пред нищо да се спре,
уверено във звездната си вечност…

Човекът е човек, за да се учи
да бъде обич чак до незабрава,
мечтите до последната да случи,
и себе си отново да създава,

със вяра да изтрие всеки страх,
а после да го замени с надежда.
Посееш ли в безкрая само смях,
ще жънеш радост, светлина и нежност…

И аз така. Нататък съм поела.
И винаги си нося любовта.
Целуна ме Животът. Да съм смела.
И после подари ме на света.

Мира Дойчинова – Ирини


Capture_26122012_2

 

 

 

 

*****

Имам много какво да ви кажа,
имам много какво да ви дам!
Пак ще раздавам от себе си, даже
чак до безкрая… Била съм и там.

Колко ли пъти сама се завръщах
точно в сърцето си – най-дългия път!
Плаках, обичах, прощавах, прегръщах.
Нощите пишат, а дните мълчат…

Бягат годините, сменят се вечности,
в миг се обръщат календарите пак.
Колко ли много красиви далечности
сменят със утро най-черния мрак…

Имам и слънце в душата си даже.
Имам какво да раздавам до точка.
Свършат ли думите, пак ще ви кажа,
че ви обичам. И е безсрочно.

Мира Дойчинова – Ирини

 


Рецепта за Тайна

Да пазиш ключа от сърцето ми, разбра ли?
На друг не съм го давала преди.
Безброй пътеки земни извървяла,
при теб се връщам всеки път, помни.

Преминала през бурите житейски,
жена на четвърт век и половина,
захвърлих всички истини библейски,
и своите написах. Да ме има.

Затворих тайните си в песен и във стих.
И всяко време беше оправдано.
В една усмивка детска се открих.
И вече няма начин да ме няма.

Но ти да пазиш този ключ, разбра ли?
Отключва половината вселена.
Каква е тайната да я направим цяла?
Към теб пътувам. И я нося с мене.

Мира Дойчинова – Ирини


*****
Когато се протягам към звездите
(аз знам, че съм родена за това)
да виждам всичко скрито-непокрито,
да нося от пет кладенци вода,

да мога да мълча необяснимо,
да дам на всички мълнии криле
тогава, вярвай ми, съм най-ранима,
тогава просто съм едно дете,

и ти не спирай да се вглеждаш в мене
тъй както аз не спирам да броя
мечтите си – безброй непреброени
и всичките – ме карат да летя…

И всъщност аз, когато се протягам
към някоя изгаряща звезда
единствено към теб се устремявам,
но тайната докрай ще премълча…

И кротко ще те моля за услуга
тъй лекичко на пръсти да ме вдигнеш
и виждаш ли – не искам нищо друго,
а само до небето да достигна…

Когато своето небе прегръщам,
завинаги при тебе се завръщам…

Мира Дойчинова – Ирини


35_12012012_2
 

 

 

 

 

Тишината…
Колко много въздишки във нея
са изпуснати само за миг…
Мълчалива е всяка идея.
След това се превръща във вик…

След това обикаля всемира
като дъх, като стон, като мисъл.
Всяка песен самотна умира.
Но се ражда, открие ли смисъл!

И така ще отеква в безкрая.
Тоз живот акапелно се пее.
Но дали ще се чудиш до края
той ли теб, или ти го живееш?

А въпросите отговор – нямат.
И да имат – какво от това?
В този свят ти пристигнал си само
със едничко парче тишина…

А пък колко въздишки побира
в мълчаливата вечност душата.
Сякаш вътре във теб е всемира!
И крещи… и ехти… тишината.

Мира Дойчинова – Ирини


19_05082011
Такава съм зодия…
Такава съм зодия! Не ме ли разбираш?…
(Навярно ще кажеш, че се оправдавам)
Летя и пропадам, обичам, умирам 
до кокал все себе си някак оставам

невинна, виновна, и лоша, различна,
сама до небето и с всички – до край,
раздавам, прощавам, мълча, не отричам
такава съм зодия! И харесвам се май…

Не вярвам на думи, а слушам сърцето
не ме е предавало за минута дори!
И нежност и болка съм скрила в ръцете си
дарявам, оставам – ако искаш – вземи…

Не съм като другите зодии, зная
от гордост и глупост много често греша,
и свойте причини оправдавам до края
живея, мечтая, ридая, летя…

А ти ме обичай, ако искаш такава
не ме ли разбираш? Или вече разбра
живея живота не за чест и за слава,
а просто за моята малка душа…

Мира Дойчинова – Ирини


09_28042011
Моят свят
Моят свят е разхвърлян. Разпилян като мене.
С много рафтчета с книги и с много въпроси.
В моя свят няма нищо особено денем…
През нощта е вълшебен – и преброждам го боса,

като котка се уча да виждам във мрака,
да броя по звездите колко много те искам,
да изпратя писмото, че още те чакам,
а дали ще пристигне? Поемам си риска.

Моят свят е такъв – просто няма закони,
само два-три неписани – всеки ги знае
че Животът е низ от неочаквани спомени
и Човек е това, за което мечтае…

И че има неща все така неизричани
просто думи не стигат, разпилян е света,
но живея във него, и летя, и обичам,
и те чакам до моята малка врата…

А навън е жестокият Свят на Големите
подреден и приличен, начумерен и зъл.
Моят свят е разхвърлян. Разпилян като мене.
Хайде, влизаш ли вече? Добре си дошъл!

Мира Дойчинова – Ирини


10_30042011
Моят свят (2)
Ето вече си тук, приседни до леглото ми,
трябва нещо да кажа, а пък ти помълчи,
да изплача сама колко много животи
аз те чакам…и надявам се – чакаш ме ти.

Колко пъти моят свят се срутвал изгубен,
а небето със трясък все вали върху мен.
Но се справям, нали, и не гледай учудено
аз се раждам в зората на всеки нов ден.

И градя от останките на своето минало
моят свят – на сърцето ми най-тихия зов,
слагам тухли от спомени и мечти неизстинали,
звездни кръпки лепя и отглеждам любов

със сълзи я поливам, че водата не стига
да расте, да протяга свойте светли ръце,
а когато накрая и до тебе достигне
да чертае пътека и към мен поведе.

Ето вече си тук, много дълго вървял си.
Ще изтупам палтото ти, ще те нахраня.
Моят свят е Любов, ти самичък разбрал си.
Нищо друго не искам. Освен да останеш…

Мира Дойчинова – Ирини


m9_mod

*****
Коя съм аз? Която и да е.
Една идея, въплътена в стих.
Жена, Луна, снежинка и дете.
Търкулната звезда във здрача тих…

Оставена следа по път далечен.
Коя съм аз? Щастливо неизвестно.
Обръщам си минутите във вечности.
И после обичта се случва лесно…

Живеенето после е сънуване.
А всеки сън – мечта за необяти.
Човек рисува свойто съществуване
изстрадал цветовете във душата си…

И аз така. Светлея до небето.
Усмивка и сълза. Внезапен глас.
Коя съм аз? Погледна ли в сърцето си,
разбирам, че съм всекиго от вас.

Мира Дойчинова – Ирини


37_15012012

Автопортрет
А пък аз ли коя съм?  Ирини.
Все ме гонят едни лунностишия.
Ден да дойде, и друг да замине.
Като буря, тамън след затишие…

И съм цялата – аут дефиниция.
Ти не гледай, че тъй съм чувствителна.
Обвинена в безкрай неприличия
аз се сбъдвам. Но как ли? Попитай ме…

Все си търся свободна планета,
но да става за мойто живеене.
Все ме тегли към сини небета.
И летя. После следва падение…

Преброявам звездите в безкрая,
и безспорно ми трябва луна.
А през цялото време мечтая
все за твоята топла ръка…

Не е лесно да бъдеш Ирини.
Все се влюбвам сериозно, до смърт.
Като всички, и аз ще премина
не един измълчан кръстопът…

И ще бъда, такава, прекрасница.
Не че тайно сега се заричам.
Но това ми се падна, за щастие
да съм себе си. И да обичам.

Мира Дойчинова – Ирини


103_11052012

*****
Много съм себе си. Толкова много,
че направо ми иде да вия.
Сърце да съм, че да се пръсна от обич.
А напук съм родена стихия…

И съм опака, знаеш, същинска и истинска.
Даже повече – няма до колко.
Стигат ми само две-три измислици,
с които си крия болките…

И надеждите кътам в тефтера, до точка.
Само те са в графа: „Неотложни”.
На мечтите съм дала безкрайна отсрочка
със наклонност за невъзможни.

А пък тебе те пиша направо в душата ми,
да ти кажа, че там ти е мястото.
Да съм гръм, че да срутя дори небесата…
Но съм себе си само. За щастие.

Мира Дойчинова – Ирини


Скъпи приятели, заповядайте в профила ми в платформата  ПАТРЕОН
🙂


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *