СТИХОВЕ

Capture_31032013

Всяка приказка има си край

Всеки ден ще рисувам любов.
От дъгата ще взема боички.
Тази приказка с име „Живот”
неизменно започва с обичане…

От небето събирам си синьото,
а от слънцето – жълтия цвят.
И червено – от залези минали,
неусетно през тихия свят…

А зеленото – скрито в тревата
ще се плисне на листите бели.
Виолетова литва душата ми…
Колко нощи така сме летели…

Ще си взема сребро от Луната
да ме пази от всяка беда.
От звездите ще сбирам позлата
да оставя в безкрая следа…

Ето, вече събрах цветовете,
и рисувам мечтите си пъстри.
Те докосват с любов световете
и ги учат да стъпват на пръсти.

Всяка приказка има си край,
и когато завърша картината
ще я хвърля пред себе си, знай,
и във нея ще вляза. Завинаги.

Мира Дойчинова – Ирини

 


Capture_14022013

Отново си наливам чаша обич…

Любов ли беше? Или чаша с вино?
„Пиянството на всичките ми дни..”?
И този празник като мен ще мине.
И също като тебе – ще боли…

Понякога ще спира за почивка
светът ми… Като мене подразбрал
Живот се пие само със усмивка!
Поне да разбереш, че си живял…

И пак ще бъде цветна въртележка
любов и вино, радост и тъга.
Прилежно плащам всичките си грешки,
и стиснала квитанция в ръка

отново си наливам чаша обич.
(Така и не разбрах какво празнувам.)
Любов да бъде! Нека е по много!
С гаранция от Бог. Че съществувам.

Мира Дойчинова – Ирини


Capture_08022013

Всичко е временно...

Но за щастие всичко е временно
ще премине светът като миг.
Ще изчезне в забравата бремето
на сподавен в безмълвие вик…

Ще се срутват всесилни империи,
ще залязват самотни крале.
Ще умира и всяко безверие,
щом за вяра е нужно небе…

А небето е тук перманентно.
Като сенки под него – вървим.
И загледани просто във себе си,
ще се търсим. И пак ще мълчим…

Пък животът ще ниже годините
броеница от тихи мечти.
Знам, това като мен ще премине,
както всяка секунда лети…

Часовете загубили стремето,
ще се втурнат към своята бездна.
Но за щастие, всичко е временно.
И сълзата, и тя ще изчезне…

Всяка злоба ще глъхне в забрава,
всяка болка ще спре да боли.
Обичта, само тя ни остава.
За да има човекът следи.

Мира Дойчинова – Ирини



Capture_05022013
Мълчи ми се…

Мълчи ми се. Тъй както си мълчи
до болка изкрещяна тишината.
Небето във очите ми вали.
Дъждът е пуснал котва във душата ми…

И мисля си, че просто няма как
да скрия всички думи. Не е честно.
От толкова години чакам знак,
че всяко чудо се заражда лесно…

Но времето се плаща със цена,
която до безкрай ми е позната:
Човекът е виновен за това,
че бърка любовта със свободата…

Виновна съм. Какво пък. И мълча.
Изгубих ли се? Просто е. Обичам те.
Получих знак – усмихна се света.
И ето – тишината каза всичко…

Мира Дойчинова – Ирини


Capture_31012013

Вървя по наклона на времето…

Аз вървя по наклона на времето
и оставям усмивки – следи.
Колко много от мене са вземали?
Няма нищо. Животът върви.

Не очаквам безсмислено ресто.
Във душата ми – има за всички.
Колко струва да бъдеш по-честен?
Точно колкото тихо: „Обичам те…”

Да го чуеш през всичката болка,
дето камъни хвърля през рамо
значи много. А всъщност е толкова,
че да можеш да носиш за двама.

И за трима, за пет, и за сто.
Много носи душата, наистина.
Аз повдигам Земята-кълбо,
само с тихичко синьо усмихване…

И надвила наклона на времето
все си мисля за бъдните дни.
Само с обич мигът е вълшебен.
Гледай – чудо!: Животът върви.

Мира Дойчинова – Ирини


Capture_24032012

Ти не вярваш?

Този ден ще те каня на чай.
(Не че страшно си падам по чая.)
Но е толкова хубаво май,
щом момиче и момче се мечтаят…

И тогава се сбъдват вълшебства.
Ти не вярваш? Ела ми на чай!
Както някога… Ние… И детството…
Чудесата ни нямаха край…

Ето, сипвам ти малко магия.
(Представи си, наужким, играй!)
Направи се сега, че отпиваш,
а целувките – нека са чай.

Много захар ли сложих? Прощавай!
Колко трябва му днес на човека?
Малко обич изпусната в чая,
да е сладък живота му. Нека.

Мира Дойчинова – Ирини


140_29112012

 

Някакво такова…

Нещо, някакво, такова. Също като тишина.
Връхлетя ме от засада. Не очаквах, за беда.

Казват, че било любов. А това какво ще значи?!?
Аз се стягам за проблеми. То пък лесно е обаче…

Има много светлина. Сякаш пърхат пеперуди.
Също е като мечта. Само че – със доста лудост.

Иска ти се да целуваш. Ако може – постоянно.
И летиш. И съществуваш. И е хубаво. И странно.

Бяло, бяло, като сняг. И е цветно – като пролет.
И ухае на дъжда. Пък свободно – като полет…

Тъй внезапно те изпълва. Че ти хрумва да избягаш.
Но краката ти не тръгват. И завинаги оставаш…

И прегръщаш до безкрая. След безкрая – отначало.
Някога си бил на части. Вече си същинско цяло…

Също като тишина. Във която си обичане…
Някакво такова нещо. А пък колко ми прилича…

Мира Дойчинова – Ирини


8_19042011

Малкият Принц  и  аз  

Той вижда залезите сякаш са комети,
планетата му има вечно ден и нощ,
не вярва във хартиените самолети,
а розата е само за разкош.

Овца си има (аз, без извинение)
понякога не ми е никак лесно!
А той е принц, без никакво съмнение,
и просто се разбираме чудесно 

Вулканите му чистя всеки ден
(избухват щом останат без надзор),
а той е толкова зает – да вярва в мен,
с усмивка потушава всеки спор.

Понякога се вслушваме в лисиците,
(но често няма време за това)
до късно се понасяме със птиците,
а после си подреждаме света.

А той е малък – лесно се подрежда
овца, и принц, и няколко вулкана,
и розата, кометите, изглежда
светът е предостатъчен за двама 

Той вижда със сърцето, много ясно
и мен ме учи вече на това,
и просто се разбираме прекрасно
Със много обич: Принцова овца.

PS: Невидимото да съзираш е задача,
наистина не лека в тоз живот,
но повече за мене сякаш значи
да виждам през очите ти, Любов!

Мира Дойчинова – Ирини


40_15022012_2

*****
Боса да тръгна… Дали ще боли?
В тревата да легна. Дали ще е твърдо?
Детство да върна… Не мога, нали?
А някога можех света да обърна…

Време да спирам… Дали ще е трудно?
В локви да скачам… Ще се намокря!
Света да изследвам – вечно учудена,
без страх, че ще имам петна по роклята

Цветя да откъсна – сега ми е жал.
Къде ли онази невинност остана?
В дъжда да се втурна и цялата в кал
да се прибирам при мама…

Облак да хвана?… Ще го изпусна.
След коте да хукна… Ще ме одраска!
А някога беше филията вкусна
поръсена само със сол и щастие…

Стига ми толкова. Достатъчно раснах.
Вече избирам да се смалявам.
Боса ще тръгна. Боли ме. Прекрасно е!
Божичко. Нека!… Не съжалявам…

Мира Дойчинова – Ирини


29_12122011
Обич
Нощта е виолетова. На точки.
Светулки бяха? Или пък звезди.
А може би очите ми нарочно
се пръснаха във хиляди сълзи…

Такава нощ… Въобще не се забравя.
Притихна и сияйната луна.
Сърцето си щом в някого оставиш,
ти правиш от въздишките следа…

И цялата блещукаща пътека
в една посока все ще криволичи.
Не вярваш ли в светулките ми? Нека.
Сега се уча да не бъда ничия…

И всичките ти пълнолунни нощи
да бъдат виолетови. На точки.
Сърцето ми във теб блещука още.
Не си го искам. Никога. Нарочно.

Притихна и сияйната луна…
Пътеката ми още криволичи.
Небе, звезди, светулки… И жена,
която е дошла да те обича.

Мира Дойчинова – Ирини


12_03052011
*****
Вселената уши ми дреха – с много джобчета,
и каза да си прибера мечтите.
Прибрах отпървом сребърните копчета,
от които са се раждали звездите.

До тях в съседно джобче сложих
парченце от угаснала планета.
Внимателно, за да не ги тревожа,
приспах и две объркани комети.

И горски мъх, и цъфнали тревички…
Прибрах и мечките, които още спят.
И буйната река…Ще взема всичко!
Нали съм тръгнала на дълъг път…

И огън ще ми трябва – хайде в джобчето.
И пухче от топола. И ранено птиче.
От детството ми – шарените бобчета,
които да броя така обичам.

И жабчета ще хвана, да ми пеят,
и тъжно окуцяло скакалче,
и весели светулки – да ми греят
във нощите. И звънкото щурче.

И камъчета много ще си взема,
така ще ми напомнят за това,
че тук сме гости може би до време,
но пътници – за вечни времена.

И смях, и сълзи – всичко ще си скрия.
И много, страшно много светлина.
Един компас – да мога да открия
пътеката до тебе през нощта…

И книги непременно ще си взема.
За лист и молив плаче самотата…
И сгъната на четири поема
във джобчето – съвсем до тишината.

Единствено любов не си прибрах.
Вселената да ми се сърди няма.
Защо не ми е дала не разбрах
за нея джобче много по-голямо…

Мира Дойчинова – Ирини


05_22032011
*****
Аз за прошка небето не моля,
много горда съм – знаеш това,
щом сама съм – викам неволята,
а не дойде ли – махвам с ръка.

И запретвам ръкави – до лактите,
дишам с болка – какво от това?!?
Даже пак против мен да са фактите
пренаписвам ги. Нямам вина.

До последно отричам промените
остарявам – (дали е така?)
Но за гушата стиснала времето
пак ще хукна със боси крака

след една-две мечти необмислени
и така ще изчезна нанякъде.
А когато ме няма – измисляй ме!
Ще се върна с последния вятър.

Пак в нозете ти слагам живота си
не поклащай със укор глава.
Аз без прошка научих урока си
много горда съм. Знаеш това.

Мира Дойчинова – Ирини


03_06032011
Жена
Така ме нареди Животът
(и беше благосклонен при това)
да бъда рай по пътя към голгота 
съществително с подробности. Жена.

Да нося цялото човешко бреме
на престорените крехки рамене.
Стремежите ми? – Дявол да ги вземе.
Зачеркнати от списъка? Добре.

Обаче имам хитринки в ръкава
и няколко способности все пак
умея да обичам до забрава,
да виждам светлина и в пълен мрак,

умея да разплаквам много лошо
и после преобръщам всичко в смях.
Умея да мълча. И мога още
живота си да подаря. Без страх.

Умея да нахраня с думи само
гладуваща душа. И съм щастлива.
Да крача смело, даже път да няма.
И само за един да съм красива.

Разчупвам хляб и сплитам маргаритки,
рисувам залези – без капчица вина.
Разпускам до прозореца си плитките.
А приказките? – пиша ги сама.

С целувка изцерявам всяка болка
(целувам и да няма болка даже 🙂
Умея да търпя. Не зная колко.
Животът неизменно ще покаже.

Така е отредил – жена да бъда
чупливо щастие, любов, тъга.
Дали се справям? Нека да отсъди.
Но много благосклонно при това.

Мира Дойчинова – Ирини


102_11022012
*****
Нищо друго, освен удобни обувки,
и едно старо топло палто.
И ще тръгна към твойте целувки,
без да знам, без да питам защо…

Просто нищичко друго не искам,
уморих се от хорски преструвки!
Ако пътят го няма – измислям го.
Сякаш литват вълшебни обувките…

Ето, свойта пътека изминах
много дълго я търсих, нали?
А на края на цялото минало,
мое бъдеще  – чакаш  ме  ти!

Мира Дойчинова – Ирини


m11_mod

Щастлива съм, когато съм на път!
Когато се променям във движение,
когато всичките ми сетива шептят:
„Животът е безкрайно приключение”

Щастлива съм. И много благодарна
за сбъднатата цветна красота,
която във душата ми навярно
ще свие дом. И с мен ще отнеса

зелените въздишки на дърветата,
щурците и среднощните им песни,
и сини водни кончета по бреговете
на моите реки от неизвестност…

Светулки ще прибирам във небето си,
да помнят, че във мен ще се родят.
Щастлива съм! Пътувам към сърцето си.
Най-истинският и безкраен път

Мира Дойчинова – Ирини


*****
Промъква се надеждата, която
е всеки божи път една и съща:
откривам се във стъпките на лятото,
и винаги към себе си се връщам…

Със морски дъх и с късче от небе
заплетено в косите непокорни,
безкраят не понечи да ме спре
към слънцето да тичам неуморно…

Родена от лъчите на разсъмване,
си имам птици – винаги в сърцето.
Загубя ли се – могат да ме върнат
в началото на мислите, където

е всичко необятно, безметежно,
съвсем като в несбъдната мечта.
Която ще се случи само с нежност.
На лятото в щастливата следа…

Мира Дойчинова – Ирини


22

*****
Под липи, натежали от цвят,
стъпват тихичко шарени сенки.
И е Юни. Надежди валят,
и се сливат във свойто безвремие…

Колко истински, колко измислени,
мойте сънища тръгват на път.
И такива – от порив по-чисти,
те пред твойта врата ще се спрат…

Ще почукат, а ти ще отвориш.
Колко дълго си чакал, нали?
Само в мойте безбрежни простори
твойта обич докрай ще лети…

Ще чертае небесни пътеки
в този толкова приказен свят,
и вълшебства ще сбъдва навеки
под липи натежали от цвят…

Всеки Юни се случва това
сякаш всичко е само магия.
От любов е направен света.
Ти и аз. Тишина. Просто ние.

Мира Дойчинова – Ирини


71

Наричане
Да съм плод – че да ме вкусиш.
Да съм огън – да те паря.
Да съм ум – да ме изучиш.
Да съм вятър – да те галя.

Да съм тяло – да ме имаш.
Да съм ручей – да ме пиеш.
Да съм манна – че да взимаш.
Да съм сянка – да се скриеш…

Да съм танц – да ме играеш.
Да съм хляб – да ме разчупиш.
Да съм тайна – да познаеш.
И мишена – да улучиш…

Да съм обич – да се вричаш.
Да съм страст – да ме желаеш.
Но не съм едно-едничко.
Аз съм всичко. Но не знаеш.

Мира Дойчинова – Ирини


vidiahgo

*****
Видях го вече. Зная, че е там
това, което винаги си търсил,
когато си безкрайно тих и сам,
и повален. Но не прекършен…

Когато си замръквал уморен
от всички задължителни илюзии,
от целия изкуствен плен,
от болката на думи чужди,

от тежките присъди и очаквания,
от мислите – така неподредени,
от сдържането – да не се оплакваш,
да бъдеш силен, и да имаш време…

Макар светът да е потънал в страх,
макар да е заровено дълбоко,
видях го вече, и те разпознах.
Ти носиш го във себе си.
Доброто.

Мира Дойчинова – Ирини


31_27122011

Писмо до татко
Знаеш ли… Все бързах да съм голяма.
Да прескачам годините, да порасна.
А пък ти – хванал ръката ми само
бавно, полекичка, ме научи на щастие…

Животът безспорно – не бърза за никъде.
А пък ние сме хукнали – дим да ни няма.
Толкова много пропуснати мигове.
Вече не искам да съм голяма!

Аз щом порасна, ти – остаряваш.
Искам те тука, до мен, до безкрая!
Ти ме научи как да раздавам
свойте надежди.И как да мечтая…

Знаеш ли, татко… Аз съм добре.
И те обичам … Помниш – до космоса.
Още съм твоето малко дете,
с толкова много безкрайни въпроси…

Никога няма да пусна ръката ти!
Никога недей да ме пускаш и ти!
Има време за порастване, татко!
Но още далече е… Знаеш, нали?

Мира Дойчинова – Ирини


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *